натюрморт с време

не можеш да го притежаваш
преди да се научиш да забравяш
или да съпоставяш
”кармин” и ”рядка кръв”
(както и да ”придобиваш стил”)
когато ”твърдо”-то e
безличното безкористно

дали по вените му
в ”синя рамка” и без пръсти
ще прoтичат велатурите ми

нищото само по себе си

НЕ изобразява

нито означава

което би очаквал да се прояви

клатушкащата се основа

по повърхността на смисъла

от другата страна на сливането

богът-унищожител е ‘начало’-то

(процесът е изопачаване)

вменено

отпреди окото на медуза

да предопределя случването

доколкото целта е на прибавям

умело подносите с приношения
моля

“Beati possidentes…”))

хрущи под зъбите ми
стъклото от предишни пребивавания
и образът Му в чистата вода е
колкото
да се разтегнеш по устните на вятър
от високите места

изложените по случайни убеждения
и състояния
на обезобразените
нарязани числа от чиста бяла кост

като невинност от епохата на мъдростта

излизам от живота си и
чувам разстоянието да подрежда
фигурите си по жиците

край второто дърво

и сподавеният вой на нежеланието
да постулира
единство в множесвото
до дълбочините на зелената вода
ако другият ги доубие

изпълнените с липса притежания

след като сме се нахранили
със съсиреци от Неговата кръв
и разсъмването е замръзнало на локви
по възможностите на
до дъното на овластените петна

не мога да се примиря че
дълбочините Му полепват по неканени
съновидения
сребристо_сини_те минават
от другата страна на чернотата и
проумяват истината едва когато
ги унищожиш

очите ми потъват във властта която си
въобразявам
отвън
както същностите се налагат и

”когато дойдеше тържеството
и беше напълнял
го убиваха, разпорваха го и го изяждаха,
като правеха от него
тържествено жертвоприношение.”

--------------------------------------

като стрели за арбалета ми ))

„блажени са мъртвите, върху които пада дъжд.”

са причинностите по високите и резки звуци

на въображението и плътността на отразеното

с всичките си нелогичности да се повтарят по

несъстоятелността на илюзорната представа

и самомнителността на пандемониума

застинал в егоизма на доброто с

основание за пренаселеност по осъзнатото и

асоциативност на дедукцията

предизвикала смъртта на закономерностите

и изплъзващите се непоследователности

да се задържам в залеза на царската звезда и

пред собствените си последици

на абсорбиран в изначалната си подлост от

последното на подредеността

през нечестността на дребно и малодушие

в съчувствието колкото да сменям кожите си

в свещената зараза на докосването

талантлив и схоластичен

"ритмично неравномерен" или "the innocence has gone..."))

в индивидуално смесване на осъдителното на
пренебрежение
и присмех отвращение на превратностите
от предпочитания и

тайнственото и нелепото във възлите по нишките
на завистта
и обичайните ми слабости преди да се изгубиш в
навиците си

навличам възпалението на мигриращото въплъщение
в
завихреностите по себе си да сублимира
продължителното и

ненавиждам отражението си и разликите му да се
надиплят в
хоризонти по лицето ми да преименуват
неподдаващите се

колкото да се откупиш с очевидното все повече един
от тях
рисувам белезите си по принципите на
излишните неща

и усета за незавидност когато съм готов да различа
цената
на зависимостите изтеглени от чиста бяла пръст
доколкото

арахна

справедливост е ярката земя
сякаш пурпурна от продължителност и
степенувана непогрешимост

вдлъбнатина по пътя на отишла си
въплътена в предстояща вярност фигура
от фугата на изранена нежност и
примеси от жаждата на речни разливи

“ще бъда там!”
когато по структурата на ръба съм
венецианска живопис
с архитектоника в
патетичната сингония
пентагонална като изворите на живот
повторени от нищото на
несъществуващ принос

и същата причинна сила
повежда камъните в кръг и
остракира името ми
дълбоки ли са стигмите
отново пет
разцъфнали плътта Му
/толкоз за Мантеня/

а лицата са гримаси от боси ходила
инкрустирани с години от миражи
по търкалящи се погледи
покаялите се отново
много ли са пет
когато ни отвеждат с преждевременна грижовност

“не съм съгласен!”
като блуден син е парцалив синтаксисът ми
ограниченията са
моделирана илюзия в градация
преливаща по същността на сенките
до моето лице

ерозирала до пурпура на непрогледност

( NOBLESS OBLIGE )

“… по един дълъг път от нищо към нищо.”

да пощадиш единствено
и да разрушиш достойнството на
символи и случвания

до смъртта на смътното
в най-отдалечените си точки и
очертаващите се все още там
предопределености

неоснователни на норми или
жертвоприношения
за доброто здраве на глупостта и
егоизма и

определените на непрекъснат досег
посоки
пропищяват в стaвите на нищото
с кристалите на образи
и сдържаности

по законите на прилепчивостта

и понякога избират
не този който ги отбягва

в извлечени през погледите им
съприкосновения и всички времена и

удоволствия на мрежата
в които ги е хванало нарастването

в прекомерното на онзи
който се стреми
да произлезе от безкрайността

изгубените в същността на другия
все някога ще изпълзят
в меандрите
на пожълтелите си хоризонти

и на придобиването

-----------------------------------

“EDEM DAS SEINE”

”думите не действат благотворно”
на тайния смисъл”

поредният потоп не е властта
която притежавам

не е и власт на стичащите се
по другата причина обсесивности

все толкова определен
по целомъдрието

на непроницаеми инстинктите са
удивително непоследователни

но е обясним пресеченият връх
на отражението ми

до великолепието на едно
предвкусване

плодът наречен по отвесните скали
бил очевидността на случването

мъртви в сенките си са
полепналите песъчинки

може би реалността
по дланите ми

докъдето се простираме
през бездните си

---------------------------

по периферията на ”виреене”

”всяко нещо неминуемо се променя когато го изречеш”

суетен съм в страха си от пощада
колкото е деликатно
в равновесието си
неминуемото

когато сенките му отразяват
стремежа да се потопиш
в пренебрежение или

под товар от пръст
стъпките ми са злокобни

като парчето кост
в ръце на заклинател

в съотношението на грижовност
от произход до преклонение

но не и съответствие е

перфектността в преобразяването
с последствия за яркост
през която преминават тези
за които е сърцето ми

в навика си да изяждат боговете си

до другия си край

после вдишвам
по-несигурни неща
осакатени прекомерно
преди да върнат на лицата си
залеза по подразбиране и

само (в смисъл на) унищожение